Преди да започна първата си работа след университета, сестра ми, която е с 10 години по - възрастна, сподели няколко мъдри думи с мен: "Всяка жена преминава през криза на идентичността към края на 20-те си години. Бъди готова да се изправиш срещу нея". Добре, прозвуча ми малко страшно тогава и нямах представа какво означава наистина. Нито знаех, че за младите жени е три пъти по - вероятно да имат проблемите с менталното здраве, както се потвърждава от изследване на Националната Здравна Служба в Англия. В САЩ например една жена на възраст между 18-34 години има средно по 5 дни на месец, в които се чувства доста зле емоционално или физически.
Но идеята, че ще започна първата си работа и ще оставя зад себе си изпитите и образованието беше толкова вълнуваща, че даже и не си помислях за това в какво състояние се намирам. Две години по - късно, след като работех като учител и надзорник в женско общежитие, осъзнах, че съм объркана и започнах да се питам какво трябва да направя с професията и живота си. Изглеждаше все едно, че имах всичко - успешна кариера, признание от колегите, любящи приятели. Но същевременно бях неспокойна и исках "повече", макар и да не знаех точно в какво се изразява това.
Година по - късно се преместих във Сан Франциско с надеждата, че този вълнуващ град ще удовлетвори желанието ми за нещо повече. Да живея в голям град беше предизвикателно и за първи път сякаш се почувствах като възрастен - трябваше да намеря апартамент, да използвам лизинг, да карам кола и да си търся място за паркиране всеки ден. И като първо поколение имигрант изпитвах както носталгия към дома, така и желание да успея в чуждата страна. Наистина исках да се приспособя към американската култура, но на моменти носталгичните чувства бяха изключително силни. Понякога си мислех също, че вече няма как да се върна и да живея в моята родна страна и култура. Вече не бях сигурна към какво точно принадлежа и къде е дома?
Сега като погледна назад мога лесно да разбера какво имаше предвид сестра ми с тази "криза на идентичността". Кой съм аз? Какво наистина искам в живота? Никога не съм отделила време да седна и да си задам тези въпроси. Мислех си, че ще получа отговорите просто като чета книги и правя различни неща. И въпреки, че винаги съм обичала да слушам и да чета мъдрости, често съм се разочаровала с неспособността ми да ги приложа в моето ежедневие. Помня, че се чувствах все едно съм оставена в гората с багажа си, без ясна посока накъде да поема.
Сега като погледна назад мога лесно да разбера какво имаше предвид сестра ми с тази "криза на идентичността". Кой съм аз? Какво наистина искам в живота?
През септември 2007 отидох на първия си семинар за медитация и дихателни техники с голяма доза скептицизъм. Казваше се "Програма за щастие" на фондация Изкуството да живееш и ми звучеше някак си твърде калифорнийско. Нямах никаква представа какво общо имат медитацията и дишането с чувствтото за щастие. Записах се просто защото един приятел настояваше да пробвам с мотива, че ще ми помогне. Когато по време на едно от първите занятия инструктора ни попита "Какво ви прави щастливи и кога ще бъдете такива?" бях втрещена. Можех лесно да напиша списък с нещата, които ме правят щастлива, но въпросът с кога беше различен.
Научи повече за "Програма за щастие" и защо е толкова ефективна
Осъзнах, че до момента съм водила живота си в търсене на някакво бъдещо състояние на щастието, вместо да го изразявам във всеки един момент. В края на първа вечер преживях първата си водена медитация. Честно казано не си спомням много от преживяването си по време на този процес, но когато си тръгвах от семинара се почувствах с толкова спокоен и ясен ум както никога досега. Това определено беше непознато усещане като дотогава бях свързвала с щастието предимно с вълнението. Сякаш целия шум в главата ми се беше успокоил и изпитах неверотяно спокойствие и удовлетворение. Въпреки че, не бях сигурна дали това е щастие, това преживяване ми хареса изключително много. През следващите дни научихме дихателни техники и практични начини за справяне с ума. След този уикенд когато се върнах на работа в понеделник като от нищото имах такова чувство на лекота, сякаш бях една свободна птица, която просто се прелита над океана.
След като си тръгнах от семинара усетих, че ми е даден ефективен инструмент, който мога да използвам като компас за ориентиране в гората. А този полезен инструмент всъщност бяха дихателните техники и медитацията. След като продължих ежедневната си практика започнах да забелязвам позитивна промяна в работата и отношенията си. Можех да слушам студентите си в класната стая по - добре и да отговарям на въпросите им с повече търпение. След работен ден, изпълнен с преподаване, не се чувствах толкова изморена като преди. Например дори и да бях леко отпаднала и замаяна следобед, дишането и медитацията веднага изчистваха тези усещания.
Като цяло имах повече енергия, чувствах се по - щастлива и ентусиазирана. Някак си ми беше също много по - лесно да се свързвам с останалите хора. На по - фино ниво започнах да обръщам повече внимание на тенденциите на ума ми - как се лута между миналото и бъдещето, как сякаш постоянно нещо не му достига и стреми към още и още. Тази осъзнатост ми помогна да се усмихвам по - лесно през моментите, когато стана неспокойна за нещо във бъдещето, или пък започна да съжалявам за случилото се в миналото.
Прочетете продължението на тази история в статията "Изкуството да бъдеш щастлив".
